Част 2 – от Лескова до Царството на еделвайсите
Част 1 – Началото
Ден 4 Времето спира
Станахме пак по тъмно и изкачваме връх Бигла. През фантастичната букова гора слязохме до Белева поляна и ловното чакало над с. Литаково, където спряхме за закуска. Утолихме жаждата си от чешмата Мечулица и продължихме към седловината Погледец – граница между Голема планина и масива на Мургаш. Точно преди баира за Зла поляна спряхме за обяд с вчерашните пълнени чушки. Оттук се отправихме по пътя само на долу към прохода Витиня. Слизането ни се стори безкрайно, но времето минава по-бързо като имаш спътници от чужбина, с които си говориш за живота и музиката в България и Русия. Километрите за денят бяха 38 км. Тази вечер вдъхновението ме посети отново и ето какво бях написала в дневника за този ден:
„При дългите преходи идва момент, в който преставаш да броиш дните и дори забравяш кой ден от седмицата е. Проблемите от ежедневието сами изчезват. Умът ти се изпразва от обичайните мисли. Тялото ти бавно привиква към новия ритъм. Има ги само зелената планина и синьото небе, а пред теб е пътят. Единственото, което трябва да правиш е да вървиш и да не спираш. Крачка след крачка и връх след връх. В един момент дори имената и думите престават да имат значение. Когато си заслушан в гласа на планината виждаш и се изненадваш дори и от най-малките неща. Твои спътници стават розовата зора, притъмнелите долини, дъхавите горски билки, белите скали, разпилените клони, бистрите потоци, старите чешми, чудните дървета, пъстрите пеперуди, дъждовните капки и дивите коне.
Мъглата те поглъща.
Сливаш се с вятъра.
Чуваш как летят облаците.
Будиш се с птичите песни.
Заспиваш с гласовете на щурчетата.
Хиляди звезди ти намигат от безкрая.
Всичко става ЕДНО…“
Ден 5 От Витиня до Свищи плаз – 42 км по билото на планината
Тръгнахме по тъмно покрай ловното стопанство на Витиня. Мълчаливи, сънени и сковани. Събуждахме се заедно с гората, кипяща от живот. Осветявахме пътя си с челниците, а наоколо ни обгръщаше плътната стена на мрака. Отдалеч поразително приличахме на колония от дисциплинирани и равномерностъпващи светулки. Бавно се промушвахме през гората, а денят неусетно допълзя изпод ниските дантелени облаци. Стигнахме прохода Арабаконак точно за закуска. Тук оставихме зад гърба си масива на Мургаш и навлязохме в дебрите на Етрополска Стара планина. След кратката почивка отново се занизаха безкрайните стръмни горски пътечки. Донапълнихме резервоарите си с вода от бавнотечящата чешма при Стъргелската мандра преди да изкачим билото и да продължим през гората, подсичайки от юг връх Звездец.
Много е различна планината по време на дъжд. Усещането за пътя също се променя. Точно преди да излезем на откритото било преди връх Етрополска Баба облаците се скупчиха над главите ни и заваля. Цветни дъждобрани скриха нас и раниците ни. Като шарено разпокъсано стадо продължихме нагоре към Паметника на руските войски в местността Хаджийца. Отдадохме почит на тези, които са вървели по пътя преди нас и се изкачихме още по-нависоко. Странно е как в планината дъждът ни кара да замлъкнем и да се вглъбим още повече в себе си. Той е като огледало на душата.
Подсичайки Етрополската Баба, слънцето отново ни се усмихна. Вятърът разгони облаците и през следващите часове се наслаждавахме на равния път и на красивите панорами отляво и отдясно. На юг ни се откриваха невероятно красивите панорами към Средна гора и Пирдопската котловина, а на север е открития рудник на Елаците, който бавно разрушава снагата на планината.
Вървяхме по ръба на горната граница на гората и вдясно от нас се редяха красиви бели мури, преминаващи в полета от хвойна и боровинки. Интересно ми стана защо не виждаме клек в тази част на Стара планина и се оказва, че той се е запазил само в резервата Царичина. За съжаление иглолистните гори в Стара планина са били подложени на интензивно антропогенно въздействие през вековете и затова липсва устойчив хабитат на клек. Той, за разлика от сибирската хвойна, принадлежи към коренната растителност и като такъв има по високи изисквания към климатичните и почвените условия. Затова лесно бива изместен от вторичните съобщества на хвойна, власатки и др.
Слънцето напече доста силно и бяхме благодарни на сенчестата широколистна гора, която ни скри от лъчите му на слизане към Кашана. За мен изкачването към седловината преди връх Свищи плаз беше бавно и трудно заради бързането през този ден и натрупаната умора от предишните, но там за награда получихме най-красивите панорамни гледки. Заобиколихме върха и точно тогава ни настигнаха буреносните облаци. Светкавици започнаха да раздират небето. Изведнъж притъмня и по най-бързия начин напуснахме билото към хижа Свищи плаз. И този път извадихме късмет и оставихме бурята да вилнее в долината зад нас.
Ден 6 Старопланинското Конче
Денят ни отново започна рано и бодро. Бяхме готови за новите 37 км, които ни очакват. През Косишкия превал и връх Косица достигнахме хижа Планински извори, а от ляво под нас остана резерват Боатин с мечките си и над двестагодишните си букови масиви. Тук край любимата ми чешма Петте чучура направихме почивка. Бистрата балканска вода непрестанно бълбука, клокочи и пее своята песен, а вятърът я отнася на далеч. После под краката ни се редят връх Тетевенска Баба, Антонския превал, връх Булуваня, спиращото дъха Старопланинско конче и връх Вежен.
За всички, които ме питат кой ден най-много харесвам да вървя по билото на Стара планина – това е ДЕНЯТ!
Усещането е за пълна чистота, съвършенство, магия, безмълвие, възторг и благодарност!
Като докосване до Рая на Земята.
Рядка красота за очите и блаженство за сърцето.
Природен театър на стихиите и пиршество на сетивата.
Благословията на БАЛКАНА!
В късния следобяд следвайки билото до Горни Ветровити преслап и Превала през цялото време се движихме над горната граница на резерват Царичина. Името на запомнящото се огненочервено омайниче, което местните хора наричат „царичина“, чудесно приляга на този резерват. Пропуснахме връх Юмрука заради влажното време, но пък зърнахме красивия параклис „Св. Троица“ и точно се приютихме в хижа Ехо, когато вън отново заваля.
Ден 7 В Царството на еделвайсите
Ставаш в 05:00 ч. Бързаш да събереш багажа. Тръгваш в 06:00 ч. точно когато зората разкрива феноменалната гледка към долината в краката ти. На входа ме изпраща бял еделвайс. Вървим към Козя стена – в Царството на еделвайсите сме. Мъглата се движи толкова бързо, че всеки следващ кадър е различен.
Изгревът го посрещаме на път. Първият слънчев лъч се промушва сред полето от папрат. Росата още не се е вдигнала и след десетата крачка по пътеката сред боровинки и хвойна, обувките вече са мокри отвън и отвътре. Дори и гетите трудно успяват да те опазят от лекото джвакане през следващите няколко часа. След папратите и хвойната идват поляните от росни власатки. Толкова са красиви – милионите капчици роса в косите им приличат на малки разпилени стъкълца. Обаче нямам време дори да ги фокусирам и снимам. Закуската от домашна бисквитена торта, мекици и билков чай ни чака на хижа Козя стена. Скалният ръб ни зове. Еделвайсите също…
На Беклемето слънцето ни се усмихваше продължително и успяхме да се преобуем за остатъка от маршрута. Естествено планината имаше други планове за нас. Тъмни облаци от север бързо покриха билото и попаднахме в центъра на проливен летен дъжд. Конете също бяха слезли предвидливо в ниското. Те, за разлика от нас, предусещат падането на атмосферното налягане.
След час слънцето отново грейна и изсуши дъждобраните ни преди да стигнем хижа Дерменка. А там на вратата, след 27 км вървене, ни чакаше поредният еделвайс и малко след това един вълшебен залез.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…