Част 1 – Началото
Знаете ли за Е3, Е4 и Е8?
Не, няма да говорим за здравословно хранене и диети, но Да, това определено са най-полезните Е-та за нас туристите.
Днес ще наблегнем на Е3, и само при неговото споменаване ни обзема прилив на ендорфини. Пристрастени сме към него и си го признаваме!
Представете си онзи миг, когато чувствате пълната свобода и щастие от допира с природата в един чист и първичен вид. Това е когато вървите десетки километри на ден и съзерцавате безкрайните хоризонти крачка след крачка. Преставате да броите часовете, дните и километрите. И си мислите за морето, шума на вълните и синята безкрайност, която Ви очаква в последния ден.
Европейският туристически път Е3 започва от бреговете на Атлантическия океан край Сантяго де Компостела и завършва при нашия нос Емине на Черно море. Целият е дълъг общо 6950 км. В България маршрутът е около 650 км и минава по билото на Балкана или по пътеките на околните ридове. Стара планина, подобно на огромен дракон, се протяга от изток на запад и разполовява нашата родина по паралела. В продължение на около 3 седмици ние вървим по гръбнака на Балкана и приближаваме изгрева, следвайки извивките на планината. Устремени към нос Емине изкачваме десетки върхове, прекосяваме 20-на планински прохода, свързващи Северна и Южна България, и минаваме през много исторически места и през защитени местности, паркове и резервати.
Често Балканът е бил определян като граница. От приветливите котловини и долини са започвали дивите пътеки и неизвестното. Там където са бродили диви зверове и потайни революционери. Днес Балканът е желаната граница, която смело прекрачваме, за да излезем от удобната си зона на комфорт. Опитваме се да забравим за лукса, щума и бетона и да поживеем в ритъма на природата. Всъщност преживяването на маршрута започва много по-рано от изкачването на първия връх. Първо той се ражда като идея и отлежава известно време в съзнанието ни. Какво ли ще стане, ако просто тръгна от работа за 3 седмици? Възможно ли е физически да се справя с вървенето? Каква ли екипировка ще ми е нужна? И какви хора ще срещна там? Все въпроси за размисъл, които скоро ще намерят своя отговор. На мен това събитие ми се случи два пъти в живота досега. И със сигурност ще го има и трети път. Познавам хора, които с удоволствие си го „причиняват“ всяко лято от 17 години насам. В началото много им се чудих, но после разбрах. Планината не следва нашата логика и те омагьосва и привлича по свой собствен начин. Често пъти ти променя живота. При мен стана точно така.
Ден 1 Началото
Винаги започва с нетърпение. Взимаме опакования вече багаж и се отправяме извън София в посока Петрохан и хижа Ком. И двата пъти този ден го направих различно. Първият път си пазарувахме и се пошляхме в Берковица, като по пътя слушахме гръмката музика на прочутия Берковския духов оркестър, а после се качихме до хижа Ком с кола. Вторият път въобще не стигнахме до Берковица, а се отправихме към връх Ком и хижа Ком направо от прохода Петрохан и изминахме около 17 км.
От масива на Ком се откриват много красиви гледки във всички посоки. На самия връх ни посрещнаха гонещите се облаци, разветия трибагреник и стиха на Иван Вазов:
„Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми…“
От върха сандвичите за обяд ни се струват винаги много по-вкусни. Пълним очите си с красота и със широта. Зеленият килим на билните поляни и мозайката от селища, ниви, гори и язовири в ниското под нас се помнят дълго. Избираме си две малки камъчета и ги отнасяме с нас към морето. После бавно се спускаме през иглолистната гора до новата хижа Ком (1520 м), където вечеряме и нощуваме.
Ден 2 Вълшебството на изгрева
Изгревите на Ком-Емине са наистина вълшебни – минутки магия преди дългите дни с безкрайните километри и крачки. Снимаш бързо и продължаваш да се наслаждаваш на зората в движение, защото групата не чака. Имаше и дни, в които само ги гледах без да поискам да ги снимам. Запазих си ги само за мен заедно с мислите ми.
Отново слязохме на седловината между Берковската планина и рида Козница. Знам, че проходът Петрохан е използван още от римско време и носи името си от Ханът на Петър Ангелов, наричан за по-кратко Петров хан. „В“-то по-късно съвсем потъмняло и избягало.
Този път не пробвах киселото мляко в малкото крайпътно ресторантче, но то си е все така вкусно със сладкото от боровинки. Глинените гърненца от предишния път гиздаво си стоят вкъщи, посяти със здравец. Нямаше как и сега да си взема от тях, защото продължавахме към билото пеша, а походът едва сега започваше.
Минахме покрай буйната чешма от другата страна на прохода. Напълнихме си бутилките и продължихме нагоре през гората. На откритите поляни над горната граница на гората ни чакаха много необрани боровинки. Нищо чудно, че изостанах от групата. Билото на Козница ни посрещна леко ветровито, а по поляните се гонеха сенките на разпокъсаните облаци. Тук за пръв път разбрах, че „кукла“ наричат момината хурка и оттам идва и името на върха. Легендата за безстрашната красавица Тодора и нейната хурка и до днес обяснява появата на красивите скали, разположени над село Бързия и Клисурския манастир.
Панорамите от билото бързо привършиха и започнахме да слизаме към долината на река Пробойница. Точно тук сред папрат и малини ме посрещнаха кичестите жълти цветове на едроцветния напръстник (Digitalis grandiflora).
Дефилето на река Пробойница ме изуми с денивелацията и стръмните си склонове. Преданието за името на реката, е че тя си е пробила път в скалите, за да се влее в река Искър. В миналото буйните й водите са използвани от търговците на дърва за превоз на дървен материал, а горите и поляните около село Губислав са криели хайдушки чети и се свързват с имена като Понайот Хитов и Васил Левски.
Тайна горска пътечка ни отведе до асфалтирания път и преди Гара Лакатник си направихме бивак до хладния вир, точно под скалния венец, в който е врязана пещерата Свинската дупка. Идеално място, за да се радваме на звездния небосклон, далеч от градския шум и уличното осветление. Този ден бях изминала точно 38 км.
Ден 3 Варовици и малини
Това е един от най-любимите ми дни! Красотата на Лакатнишките скали е изумителна. Бялата снага на варовиците лъкатуши над главите ни, над река Искър и над причудливите къщи. Влиза в дворовете на местните, в легендите и историята им. Искърското дефиле приковава погледите ни дълго време, кара ни да се обръщаме все назад и остава завинаги запечатано в нашите обективи. Бих се връщала там хиляди пъти и то никога няма да е същото. Аз също.
Сутрешните мъгли пълзят по доловете, разливат се като реки от прясно мляко и бавно променят пейзажа. Росата тихо се вдига, кучетата се разлайват, дворовете се разбуждат. Асфалтовият път неусетно ни води до село Лакатник. И то като много други български села на пръв поглед е носталгично тъжно. Разрушени зидове, паднали покриви и неокосени ливади заобикалят главния път. Но пък е много живописно. Сгушено е под още един впечатляващ скален венец. Пожелах си да си намеря местна къща за гости и да разгледам този край за няколко дни. Иска ми се да узная повече за върховете Яворец, Гарван и Остра могила. В пещерите наоколо разказват, че са намерени кости от праисторически хора, имало тракийски могили и римски крепости. С удоволствие бих поживяла тук, където на погледа му е широко, умът е свободен, а сърцето е свързано със земята на предците ни.
След кратка почивка в местното магазинче продължаваме нагоре към Тръстеная и малиновата плантация. Пътят ни в буковата гора пресече един безобиден змиегущер, който доста поизплашихме, докато го снимаме. Интересно е, че змиегущерите никога не хапят, а само въртят бронираната си опашка, покрита с твърди рогови люспи.
Всички свързваме Тръстеная с малиновото вино, но колко ли знаят историята на манастира „Св. Панталеймон“, чийто останки са само на метри от входната врата? Историята разказва, че е основан от ученици на Св. Св. Кирил и Методий. А мълвата гласи, че монасите в него правели вино от малини и доста поклонници посещавали обителта по-скоро заради виното. То било прочуто по целия край, а рецептата за него се предавала само между монасите.
Подсичаме връх Издремец и там в сянката на вековните букови гори времето неусетно спира. Огромните дървета със стари напукани дънери и изкривени клони сякаш оживяват. Всеки бук разказва различна история и ако имах време бих изслушала всяка една от тях. Това е любимата ми „омагьосана“ гора.
До откритото било на Голема планина ни отвеждат зелени ливади с жълти лопени и розови лилиуми, сенчести горски пътечки и стада от коне. А там на високо гледките към Ржана планина и долината на река Габровница отново ни карат да спираме често със затаен дъх.
На билото видяхме малко метално параклисче, за което никой нищо не можа да ми разкаже. Защо е там и кой го е построил? Ние си запалихме нашите свещички, които оживиха с пламъчетата прозорчетата на параклисчето и продължихме към близкия оброчен кръст, част от онази древна съзидателна българска традиция да бъде почетено свещено място, храм или светец. Оброците са винаги сред природа на красиви места – в планината, под вековни дървета или на високо място. Те са част от едно отминало време, когато хората по тези места са живели в хармония с планината, със сезоните и с животните си.
В Лескова ни очакваше мил и гостоприемен хижар, който ни беше сготвил фантастични пълнени чушки. Толкова вкусни бяха, че си взехме и за обяд за прехода на следващия ден. Задължително му се обадете за резервация и може да приготви такива и за вас. Денят завърши славно след 33 км вървене.